Повече от две десетилетия (1964-1989 г.) съдбата на Бразилия е в ръцете на армията. В края на 70-те и началото на 80-те години започва либерализация на режима или т. нар. „отваряне“ (abertura). Този процес, който след 1985 г. се трансформира в преход към демокрация, е иницииран и се осъществява с участието и под контрола на армията. Поради това специалистите определят бразилския модел на преход към демокрация като „еволюционен“, а не като „революционен“. След приемането на нова конституция през 1988 г. и провеждането на първите преки свободни избори за президент през 1989 г. започват етапите на консолидация и реформиране на бразилската демокрация. Консолидацията се осъществява при администрациите на Колор де Мело (1990-1992 г.), Итамар Франко (1992-1995 г.) и Фернандо Енрике Крдосо (1995-2002 г.), а процесът по реформиране на демокрацията се свързва с управлението на Работническата партия в мандатите на Луис Инасио Лула да Силва (2003-2010 г.) и Дилма Русев (2011-2016 г.).
В рамките на процеса по демократизация в Бразилия се оформят два конкурентни блока в политически и социално-икономически аспект. Неолибералният фронт изразява интересите на финансовия капитал и средната класа чрез десни и дясно-центристки партии, докато неодевелопменталисткият изразява интересите на буржоазията, средна класа с по-ниски доходи, градски работници, селяни, безработни, самонаети, селяни в крайна бедност чрез левите и ляво-центристките партии.. Андре Сингер нарича тези обществени коалиции „рентиери“ (финансов капитал и средна класа), подкрепящи интернационализацията на бразислкия бизнес и не-интервенцията на държавата в икономиката и „продуктивисти“ (индустриалци и работници), които са привърженици на протекционизма и силното държавно участие чрез регулации, планиране и преразпределяне. Първият лагер управлява Бразилия в периода 1995-2002 г. начело с Кардосо (Бразилска социал-демократическа партия), а вторият между 2002-2016 г. чрез администрациите на Лула и Русев (Работническа партия).
Всъщност гореспоменатите трима политически лидери са представители на левите съпротивителни движения по време на военната диктатура, но от различен социален произход. Кардосо произхожда от лявата интелигенция, Лула от работническо-синдикалните движения, а Русеф от радикалните партизански групи. Въпреки че виждат развитието и реформирането на Бразилия по-съвсем различен начин, в крайна сметка се оказва, че в модела на управление на РП при Лула и Русеф могат да се открият доста сходства с предходната администрация. Когато печели изборите през 2002 г. Лула дава огромни надежди за радикална промяна на страната, пропита от политическа корупция и сериозно социално-икономическо разделение. Именно „Партията на народа“ претендира, че ще се бори за „етика“ в политиката и за социлана справедливост. От дистанцията на времето обаче можем да кажем, че „революционната“ промяна, така и не идва. Вероятно в това сериозно разминаване между очакванията и резултатите от управлението на РП се корени и провалът на левите реформатори в Бразилия. Разочарованието днес е толкова сериозно, че редица изследователи дори откриват дискусия до колко лява е изобщо РП.
Големият компромис: провалът в началото на пътя
На практика от самото начало Лула е принуден да смени стратегията си по пътя към властта, тъй като обещещанията за радикални обществени промени не носят успех в предходните политически битки. Поради това през 2002 г. партията избира тактиката на „пътя с най-малко съпротивление“ – прагматична и неконфронтационна политика, която обаче заобикаля основните исторически цели на партията. Част от големия компромис е отказ от традиционните партньорства единствено в ляво и преминаване към коалиционни взаимоотношения с партиите в център-дясно и дясно. Конкретно през 2002 г. споразумението е с консервативната Либерална партия. По този начин РП се включва в т. нар. консенсус по отношение на управлението на страната, постигнат в предходните години или т. нар. коалиционен президентиализъм (presidencialismo de coalizão). Това е модел на широки хетерогенни коалиции, осигуряващи стабилно мнозинство в парламента. Конституцията определя бразилската политическа система да се гради на широки коалиции, тъй като нито една партия не може да постигне мнозинство. Преди да влезе във властта Лула критикува този модел, но след това го следва. Влизането в подобни безпринципни, тоест основани на разнопосочни идеологии коалиции, предполагат големи компромиси със собствената идеология на РП и чести корупционни сделки за поддържането на парламентарна подкрепа. Прословутото предизборно Писмо до бразилския народ (Carta para o povo brasileiro) на Лула разочарова много от привържениците на РП. Въпреки това огромният авторитет и лична харизма на лидера му позволяват да консолидира вътрешнопартийна подкрепа, а компромисите с политическата програма му осигуряват по-широк обществен консенсус за спечелването на изборите и провеждане на поне частични реформи.
Ограничени реформи срещу структурни проблеми: провалът на реформите
Именно реформите са силно критикуваният аспект при управлението на Лула и неговия наследник Дилма Русеф. Те са определяни като повърхностни, частични и ограничени. Реформите са подложени на критики не само защото не са дълбоки и дълготрайни, а и защото не са оригинални за партията. Сходни промени във всички основни сфери на обществения живот, дори в социалната, вече са започнати от Кардосо в предходния президентски мандат. Например националната програма на Кардосо – „Болса Ешкола“ е разширена, окрупнена и подобрена значително от Лула в т. нар. „Болса Фамилия“, която се превръща в един от най-ярките символи на управлението му. Започнати от Кардосо и продължени от Лула са и политики в специфични сфери като национална жилищна програма, земеделска реформа, по-активно участие на Бразилия в международните отношения. Изследователите наричат „блаженно наследство“ т. нар. трипод от демократизация, макроикономически и институционални реформи през 90-те години и социални и секторни политики по време на администрацията на Кардосо.
Разочарование предизвиква и отказа на Лула да промени изградената неолиберална икономическа рамка. Някои изследователи наричат този модел „хибриден неодевелопментализъм“ или „социален либерализъм“ – неолиберализъм със социално, човешко лице. Въпреки че при втория си мандат Лула започва по-силна държавна интервенция, продължена и при Дилма Русев, специалистите смятат, че това е „по-скоро политическо отклонение, отколкото политическа промяна“. Това означава, че управлението на РП и т. нар. лулизъм всъщност не са революционни, а еволюционни, тоест участват в продължаващия процес по реформиране и по изграждане на политически консенсус в няколко ключови сфери – макроикономическата политика, социалната политика, нов федерален еквилибриум, коалиционно управление и подновен активизъм във външната политика.
Всъщност благодарение на усилията на Лула да надгради постигнатото успехите стават осезаеми. Например в политическата сфера може да се каже, че управлението на РП допринася за развитието на демокрацията чрез опитите за децентрализация и насърачаване прякото участие на гражданите в политическия процес. Прословути са т. нар. „бюджети чрез участие“ – серия от градски събрания за обсъждане на приоритетите на местния бюджет, както и чрез национални конференции за дискусии, включващи представители на бизнеса, профсъюзни и граждански организации. Надграждането е по-видимо в социално-икономическата сфера. Ако в периода 1995-2001 г. е постигната икономическа стабилност и са започнати реформи, то след 2002 г. Лула задълбочава и разширява обхвата на тези реформи и поставя акцент върху социалното благополучие. Действително се задържат ниски нивата на инфлацията, което запазва покупателната способност на работниците и е постигнат стабилен във времето икономически растеж на БВП. Бразилия се превръща от външен длъжник в кредитор. Увеличава се минималната работна заплата и се осигуряват доходи на най-бедните чрез директните плащания по различни програми. Подкрепят се държавните компании, инвестира се в инфраструктура, започва нова индустриална политика, насърчава се износа на бразилска продукция. Резултатите от тези усилия са, че между 1993 г. и 2005 г. броят на хората, живеещи под прага на бедността, намалява с над 35% и неравенството намалява с 56%. Икономическият растеж и стабилност са възможни благодарение на вътрешнополитическия консенсус и на благоприятната международна среда. Проблемът обаче е, именно, че реформите не са структурни и дълбоки и следователно временните постижения бързо могат да се загубят. Например „бюджетът чрез участие“ не се практикува в повечето градски общини, не се превъща в национална практика и в крайна сметка мнозинството от предложенията на гражданите не се вземат под внимание при политическите решения. Реформите в социално-икономическата сфера също се оказват уязвими при първата по-сериозна икономическа криза през 2013 г. Натрупаното благополучие рухва и води след себе си политическа, а според някои и идеологическа криза в Бразилия.
Крахът на очакванията: провалът в края на управлението на РП
Дилма Русеф наследява стабилна в политическо и социално-икономическо отношение Бразилия. Реформите са започнати и са постигнати значителни успехи в икономическата, социалната и външната политика. Това обаче означава „тежко“ наследство, тъй като обществените очаквания към нея са огромни. Тя трябва не само да поддържа икономическа стабилност и социално включване, но и да ги надгражда. В допълнение трябва да продължи незавършените реформи на Лула и да разреши системните проблеми на бразилската демокрация – престъпност, корупцията, неравенство и т.н. Бразилците вече имат повече и по-конкретни изисквания от правителството. Освен постиженията на своите предшественици обаче Дилма Русев наследява и неразрешените проблеми и несъвършенствата на бразилската демокрация. Наследява политически съюзи, които не са изградени от нея, както и политическата корупция, следвана с тях.
Предизборният лозунг на Дилма в кампанията за президентски избори през 2009 г. е „за Бразилия, която да продължи да се променя“. Действително тя продължава общата посока на развитие, наследена от Лула, но с по-малък интензитет и с отпечатъка на своите собствени идеи и особености – т. нар. „продължение с по-малка интензивност“. Отклоненията от континюитета се коренят във влошената икономическа обстановка. Това означава и забавяне и дори невъзможност за изпълнение на някои от проектите на Лула. Въпреки проблемите Дилма Русев успява да запази общественото одобрение в своя първи мандат и се посвещава на ускоряване на икономическия растеж и преразпределяне на основата на по-засилен неодевелопментализъм, но без да се изоставя установения неолиберален трипод. Запазва се моделът на разнообразни по идеология и политика коалиции, въпреки че раздробяването на парламента прави задачата по поддържане на устойчиви съюзи още по-трудна. Най-силна е приемствеността между Лула и Дилма най-вече в социалната сфера. Тя увеличава бюджета за социални разходи, разширява броя на хората, до които достигат програмите, създава нови дори по-фокусирани програми („Бразилия без мизерия“, „Бразил Кариньозо“).
Икономическата криза от 2013 г., корупционните скандали и сериозните протести в страната водят до масово нарастващо недоволство. Исканията на бразилците са свързани не само със социално-икономическата сигурност и справедливост, но и с реформиране на политическата система. Икономическата криза разширява обхвата си в политическа и идеологическа. На преден план излиза и недоволството на всички социални групи, които не са съгласни с реформаторската дейност на РП като цяло и са се чувствали пренебрегнати или ощетени. Започва да се формира т. нар. ново дясно, а политическата подкрепа за Дилма изчезва с краха на общественото доверие. По този начин се стига до процедурата по импийчмънт на Русев и края на лявата реформаторска епоха. Неуспешният опит да се справи с влошената обстановка, но и всички грешки на предшествениците, както и недъзите на бразилската демокрация въобще се стоварват върху нея. Ограничените успехи на РП се сгромолясват, а дълготрайните щети са огромни, особено след разследването за корупция и ареста на Лула. РП плаща твърде висока цена за компромисите, направени в името на възможността за ограничени реформи, а именно обезличаване на специфичния й облик и деморализиране. Оказва се също така, че системни и структурни проблеми не могат да се разрешат без радикални промени. След повече от 13 годишно управление партията е изхвърлена от управлението и тежко дискредитирана. Но още по-болезнени ефекти произтичат от краха и забравата на социално-икономическите постижения, както дясната политическа посока, в която завива Бразилия в последните години. Политическите опоненти не случайно определят РП като „лява партия, за която дясното мечтае“.
За повече информация:
Bethell, Leslie. The Failure of the Left in Brazil. – In: Essays on History and Politics. London: Institute of Latin American Studies, 2018, 195-222.
Braga, Ruy., Fábio Luis Barbosa dos Santos. The Political Economy of Lulism and its Aftermath. Latin American Perspectives, Issue 230, Vol. 47, No 1, January 2020, pp. 169-186.
Cardozo, Soraia Aparecida., Humberto Martins. New Developmentalism, Public Policies, and Regional Inequalities in Brazil. The Advances and Limitations of Lula’s and Dilma’s Governments. Latin American Perspectives, Issue XXX, Vol. XX, No XXX, Month 201X, pp. 1-16.
Goldfrank, Benjamin. The Latin American Left’s Missed Opportunity to Deepen Democracy. Journal of International Affairs, Fall/Winter 2017, No 1, pp. 147-160.
Loureiro, Pedro Mendes., Alfredo Saad-Filho. The Limits of Pragmatism. The Rise and Fall of the Brazilian Worker’s Party (2002-2016). Latin American Perspectives, Issue 224, Vol. 46, No 1, January 2019, pp. 66-84.
Saad-Filho, Alfredo., Armando Boito. Brazil: The Failure of the PT and the Rise of the “New Right”. Socialist Register, 2016, Vol. 52, pp. 213-230.
Singer, André. The Failure of Dilma Rousseff’s Developmentalist Experiment. Latin American Perspectives, Issue XXX, Vol. XX, No XXX, Month 201X, pp. 1-17.
Taylor, Matthew. Continuity through Change: Developmentalism and Neoliberalism in Democratic Brazil (1985-2018). CLALS Working Paper Series, No 25, March 2020, pp. 1-54.
