Военната диктатура, която се установява през март 1976 г., има две големи задачи: „да нормализира“ икономиката и да въведе отново „ред“ в обществото чрез подчинение. Предприет е т.нар. Процес на национална реорганизация, който всъщност е системен терор срещу всички, които не приемат „реда“ така както е разбиран от военните. Репресиите са наистина жестоки и обхващат не малка част от обществото.
След провала във войната срещу Великобритания за Фолклендските острови започва постепенното разхлабване на хватката на диктатурата и за края на октомври 1983 г. са насрочени президентски избори. Водещите кандидати са: Итало Лудер, свързан с Хустисиализма, и Раул Алфонсин, от Гражданския радикален съюз. Малко преди старта на предизборната кампания военните утвърждават Закон за националното помирение, който става известен като закон за автоамнистията. Той снема отговорност за действията на армията срещу тероризма „от 25 май 1973 г. до 17 юни 1982 г.“. Желанието е да се сложи край на дискусията около изчезналите с твърдението, че няма оцелели и всички убити са загинали в бой. Нормата не търси наказателно преследване срещу виновните, т.е. армията не трябва „бъде закачана“ по време на прехода. Времевият обхват на закона е разширен до годините преди диктатурата, отново като опит за извинение, че армията е имала пълно право да действа чрез репресии.
На 30 октомври 1983 г. хората най-сетне гласуват. Резултатът е победа за Раул Алфонсин. С израза „човек се храни и възпитава с демокрацията…“ той вече е поставил въпроса за Престъплението и Наказанието на вниманието на обществото.
Новата власт действа бързо. На 29 декември 1983 г. Конгресът утвърждава почти единодушно Закон 23.040, който отменя автоамнистията. Правителството среща трудности, когато в парламента започва да се дебатира Законът за реформа на военния кодекс. Той определя кой ще има юрисдикция върху съдебните процеси, както и степента на наказателна отговорност. Предвижда се процесите да се водят пред граждански трибунали, в случай че военният съд бави дадено дело повече от шест месеца на инстанция. Включена е клауза за „неизбежното подчинение“, която дава възможност да се установят различни нива на отговорност като съдени трябва да бъдат издавалите заповеди и тези, които са се престаравали при тяхното изпълнение. Така се цели да не настройва цялата армия срещу демокрацията.
В началото на 1984 г. много хора вярват, че правителството ще се справи с големия проблем за осъждането на посегателствата върху човешките права. Създадена е и специална комисия, наречена КОНАДЕП. Тя трябва да получава информация и доказателства, да ги предава на правосъдието, да установява къде са изчезналите, къде е тяхното имущество.
На този етап целите на армията са да наложи собствена юридическа трактовка и военният и полицейски персонал да не бъдат съдени за посегателства. Армията иска да избегне ревизия и социално осъждане на политическата роля, която е изпълнявала по време на Диктатурата; иска да потвърди законността на издадените заповеди. Ген. Видела поема отговорността за операциите по време на „подривната война“, но останалите се опитват да обвинят за издевателствата своите подчинени.
Съпротивата на въоръжените сили става очевидна на 25 септември 1984 г., когато Съветът на армията заявява в документ, изпратен на Федералната камара, че заповедите на военната върхушка са напълно законни и че разследванията вече са направени. Армията отказва да носи отговорност. Това разгневява обществото, защото по същото време излиза докладът на Комисията за изчезналите, озаглавен „Никога повече“. Разкриват се най-долните и нечовешки прояви на репресии – мъчения, убийства, отнемане на новородени, присвояване на имущество. И всичко това е придружено от невъобразим, безграничен садизъм и жестокост.
Все пак съдебни процеси започват. Междувременно има посегателства срещу обществения ред като бомбени заплахи за училища; появяват се новини за отвличания на видни индустриалци. През април 1985 г., когато трябва да започне процесът срещу шефовете на Военната хунта, се засилват слуховете за евентуален военен преврат, за което накрая съобщава и самият президент. Той призовава гражданите да се съберат на Пласа де майо, за да предотвратят евентуални действия на военните. Въоръжените сили не спират да го критикуват и да оправдават репресиите.
Армията не успява да изпълни целта си да се защити от наказателно преследване. Всеки от основните актьори стига до процес – т.е. бившите членове на Хунтата. Съдебните процеси са публични – започват през април и приключват на 9 декември 1985 г. с присъди, в които генералите Видела и Масера са осъдени на доживотен затвор; ген. Виола – на 17 години; адмирал Ламбручини – на 8 години. Членовете на Хунтата, която управлява между 1979 и 1982 г., ген. Галтиери, адм. Аная и други двама, са отстранени от заеманите постове. На различни срокове затвор са осъдени 281 души. Процесът срещу бивши управници-диктатори е факт без прецедент в историята на преходите към демокрация от онова време (Португалия, Испания, Чили, Бразилия и Уругвай).
Властта обаче прави крачка назад. Алфонсин се опитва да постигне споразумение с Генералния щаб, базирано на обещанието, че преди края на неговия мандат онези, които са осъдени, ще бъдат помилвани. Страхът от евентуална военна намеса на армията продължава да стои на дневен ред, още повече, че е налице показателният пример от испанския 23F. Оказва се, че на практика съденето е мимикрия за спечелване на политическо влияние и популярност, а не искрено поставена цел.
Последствията са нови процеси в началото на 1986 г., в които са съдени по-нисши чинове. Безпокойството сред военните нараства. Новите инструкции, които Алфонсин дава на прокурорите, са да се избягва преследване срещу обвинени в мъчения и убийства в онези случаи, в които е доказано, че те са действали според получените заповеди. Като следваща мярка в края на 1986 г. правителството прокарва т.нар. Закон за прекратяване на процесите, станал известен като Закона за финалната точка.
Критиката към правителството, подета от организациите за защита на човешките права, е изключително остра. Включват се дори депутати перонисти, които гласуват против закона. С новата нормативна уредба се дава 60-дневен срок преди всяко свързано с репресиите съдебно действие да се обяви за прекратено. Но предприетите мерки не внасят спокойствие. Напротив, краткият срок предизвиква вълна от процеси, което изостря напрежението до крайност. Бомбите и атентатите стават по-чести.
На Разпети петък (17 април) 1987 г. полк. Алдо Рико оглавява бунт на няколко стотин офицери от среден ранг в гарнизона в Кампо де майо. Скоро започват да ги наричат „боядисаните лица“ заради грима и камуфлажа, които използват, за да сплашат населението. Въпреки че метежниците твърдят, че не се противопоставят на конституционния ред, а искат единствено да сложат край на съдебните процеси, гражданите се мобилизират светкавично, за да защитят демокрацията и да подкрепят президента и институциите. Алфонсин нарежда бунтовниците да бъдат спрени, но колоната, натоварена с изпълнението на тази заповед, напредва отчайващо бавно. Де факто военните отказват да накажат своите другари.
Основното искане на бунтовниците е „политическо решение“ на проблема със съдебните процеси, което всъщност е евфемизъм за амнистия. „Боядисаните лица“ настояват за промяна в ръководството на армията, да „приключи кампанията за уронване на престижа, доведена до крайност от медиите“ и да не се санкционират участниците в бунта. Той завършва няколко дни по-късно след преговори между президента и бунтовниците. Става очевидни обаче някои факти, които освен да че предоопределят начина за решаване на конфликта, създават основа за бъдещ такъв. Правителството и гражданите се изправят пред група военни, които са взели оръжие, за да бъдат чути техните искания. Насреща има мобилизация на гражданско общество, което силно се тревожи от евентуално връщане на военните в управлението. Съставът на бунтовната група показва сериозността на ситуацията, която е придобило поставянето под въпрос на властта на главнокомандващия. Гражданската власт не може да контролира армията. Подписаното споразумение всъщност означава връщане към концепцията за неизбежното подчинение. Това е поредната крачка в освобождаването от отговорност и реабилитация, но също така показва, че армията има достатъчно сила, за да манипулира правителството.
След месец е утвърден Законът за неизбежното подчинение, постановяваващ, че онези хора, които са били офицери-изпълнители, както и подофицери и обслужващ персонал в армията, полицията и разузнаването, не са виновни за престъпления срещу човешките права. Така са спрени много вече започнали процеси, като много отявлени участници в репресиите остават на свобода. За гражданите посланието е ясно – дори фактът, че те излизат по площадите, не е достатъчен, за да накара правителството да устои на натиска на военните, които вярват, че могат да продължат да отстояват исканията си.
Така през 1988 г. се стига до още два бунта, единият под ръководството на Алдо Рико, избягал от ареста, а другият – оглавяван от полк. Мохамед Али Сейнелдин, националист и смятан за истинския лидер на „боядисаните лица“. Армията се противопоставя на правителството, но при тези бунтове се забелязва и нещо друго – в самите въоръжени сили има конфликт между средните рангове, по-националистически и екстремистки настроени, и военната върхушка, която благодарение на позициите си в йерархията може да води преговорите с Алфонсин. Президентът не съумява да се възползва от тези вътрешни противоречия, но те отслабват силата на „боядисаните лица“. При всеки бунт обществото реагира мигновено с демонстрации и ясно показва, че не желае връщане към миналото.
За Алфонсин това, което е най-голямата му сила в началото, ще бъде най-голямата му слабост на финала. Заплахата за преврат на военните е постоянна и го задължава да прави компромиси и сделки, които се отразяват отрицателно на неговото политическо реноме. Притиснат от много посоки, той трудно успява да лавира и да спази обещанията си. Армията не може да се примири със загубата на позиции, което я ожесточава. Тя търси оправдание за своите престъпления, но обществото не е склонно да ги приеме и извини; за него демокрацията вече е единствената възможна алтернатива.
