През 1985 г., когато мнозина специалисти смятат, че започва преходът към демократично управление в Бразилия след повече от двадесет години военна диктатура, няма никакво съмнение, че Луиз Инасио Лула да Силва и неговата Партия на работниците са основната независима опозиционна сила, която събира в себе си много от натрупаното недоволство и желание за промяна на голяма част от най-масовата, но и най-уязвима част от бразилското общество. Харизматичният профсъюзен лидер през 80-те години се превръща в основна политическа фигура и колкото повече опит придобива, толкова повече се вижда неговото желание наистина да е носител на промяната в Бразилия. Кулминацията са президентските избори през 1989 г., когато той се изправя срещу умерения кандидат, идващ от една от най-богатите бразилски фамилии, подкрепян от бившите управляващи военни, Фернандо Колор де Мело. Въпреки че в крайна сметка Лула да Силва и Работническата партия губят тези избори, те успяват да вземат 31 милиона гласа и поставят твърдата основа на своето политическо бъдеще през следващото десетилетие като партията на прехода, разпозната от огромна част от имащите право на глас бразилци, най-пълно представляваща и зашитаваща техните интереси. В тази връзка в тази статия ще се опитам накратко да покажа как партията и Лула продължават да трупат подкрепа, въпреки последователните си загуби на избори и как успяват да се адаптират към политическата обстановка, в резултат на което се създава една специфична форма на социалистическите идеи, които защитават, наречена за пръв път от един бразилски журналист „лулизъм“.
Управлението на новия президент Колор де Мело прави всичко възможно да спре хиперинфлацията, в която се намира страната в самото начало на деведесетте години и поради това правителството взима някои радикални мерки за справяне с кризата, които в краткосрочен план дават своя резултат, но в резултат от тях икономиката влиза в тежка рецесия. Само в Сао Пауло над милион граждани губят работните си места, а БВП-то на страната пада с пет процента, което никога преди това не се е случвало. Ситуацията, макар и тежка, изглежда съвсем подходяща за намесата на Работническата партия и Лула да Силва използва момента, като призовава за началото на серия от стачки, които в крайна сметка включват повече от милион и половина работници от най-различни сфери. Напрежението се покачва, когато протестиращи стигат до сблъсъци с полицията в Рио, опитвайки се да стигнат до фондовата борса. Всичко това в момент, в който процесът на масова приватизация на държавни предприятия вече е започнал, а множеството освободени работници или фермери, които са загубили земята си, започват открито да изразяват недоволството си, участвайки в сблъсъци с властите или окупирайки предприятия. Освен всичко това малко повече от половин година след началото на мандата си президента Колор де Мело е разследван от Конгреса по обвинения в различни корупционни схеми, в които са въвлечени и членове на семейството му. Реакцията на Партията на работниците и Лула е да организират масови антиправителствени протести, които се разпространяват из всички гоелми градове през лятото и есента на 1992 г., които накрая завършват с импийчмънта на Колор де Мело. Властта по конституция е поета от вицепрезидента Итамар Франко, който трябва да довърши мандата, а Лула и ПР използват инерцията от протестите, за да се утвърдят като водеща опозиционна сила на местните избори, които се провеждат скоро след това. Итамар Франко може би в опит да отговори на опозицията в лицето на Лула обещава в началото на своето управление, че е готов да започне социална програма, с която да се подпомогне най-бедната част от бразилското население, но това което се оказва едно от най-важните му решения е назначаването за финансов министър на Фернандо Енрике Кардозу, който ще се превърне в основния политически опонент на Лула да Силва в средата на десетилетието. Подготвяйки се за общите избори за президент и парламент през 1994 г. Лула да Силва преговаря с представители на Социалдемократическата партия, като двете страни се разбират кандидатът на Лула за вицепрезидент да е от социалдемократите, но уговорката се проваля, след като е обявена кандидатурата на Енрике Кардозу, който веднага получава широка подкрепа заради ролята си при изработването на плана „Реал“. Става въпрос за мащабна програма от финансови реформи, които да помогнат на бразилската икономика да се възстанови след тежките периоди на хиперинфлация и рецесия. Планът започва да се прилага още по времето на Итамар Франко, докато Кардозу е финансов министър и включва въвеждането на нова валута – бразилски реал и постепенно преодоляване на инфлацията. Именно затова, когато се разбира, че той ще се кандидатира за президент, подкрепата, която събира е голяма. Изборите идват и Кардозу печели с 54%, но все пак някои специалисти отбелязват, че резултатът на Лула не е пълен провал за Партията на работниците, тъй като формацията увеличава своето присъствие в Конгреса и за пръв път има избрани двама щатски губернатора. Все пак какви са причините за загубата, въпреки сериозните позиции, които има движението на Лула? От една страна по време на предизборната си кампания през 1994 г. от Работническата партия определят обещанията за продължаване на Плана „Реал“ като евтин опит просто да се спечелят повече гласове. От друга – партията така и не отстъпва от някои от по-радикалните си възгледи. На националната среща на ПР през 1994 г. се осъжда „контролът, който упражняват господстващите класи над производството“ и се препотвърждава социалистическия характер на движението. В програмата си за управление ПР се определя като „антиимпериалистична, против всякакви монополи и латифундии“. След загубата нещата се променят значително и започва процес на вътрешна критика и самооценка. На националната среща през 1995 г. Лула и останалите лидери заявяват, че тази загуба трябва да ги накара да се замислят за имиджа си, за начина, по който се възприемат вътрешнопартийните борби от обществото, и за идеологическите и политически противоречия вътре в партията. Въпреки че партията така и не се отказва от връзките си със социализма се вижда един бавен процес на преосмисляне и адаптация към политическите реалности, който в бъдеще само ще помогне на нейното развитие. Към 1997 г. политическата програма на Работническата партия вече говори за специфична версия на социализма, съобразена с бразилските условия, която е наречена „демократична революция“. Тази нова програма се фокусира повече върху политическите, а не толкова върху икономическите аспекти на социализма, така както го разбират Лула и съратниците му. Говори се за това как институциите и администрацията трябва да станат по-прозрачни и държавата като цяло – по-социално отговорна. Този процес на трансформиране на идеологията на Партията на работниците в особена версия на демократичен социализъм с подчертано бразилски характеристики, наречен по-късно „лулизъм“, придобива още по-ясни очертания около президентската кампания през 1998 г. Президентската платформа на Лула на практика отхвърля всякакви връзки със социализма и не споменава нищо за преход към социалистическо общество, но противоречията продължават, защото официалната позиция на партията е, че не бива да се обърква програмата на Лула с програмата на партията, която запазва социалистическия си елемент. И все пак какво е лулизъм? Терминът включва в себе си широк спектър от идеи и тъй като всъщност е изкуствено създаден, не може да му се даде точно определение. След втората загуба на Лула да Силва от Кардозу може да забележим едно постепенно разграничаване на самия Лула от по-крайно левите идеи на партията. Луиз Инасио прави това, за да може неговата така или иначе голяма популярност да може да бъде използвана по-ефективно и евентуално така да се привлече и по-широк кръг от избиратели. Самият термин реално влиза в употреба доста по-късно, по време на успешната президентска кампания от 2002 година, когато Лула набляга повече на идеята, че промяна може да бъде наложена в рамките на установения демократичен ред, без да трябва фундаментално да се променя начинът, по който функционира държавата. През годините на преход и на политически борби Лула да Силва става все по-дипломатичен и умерен в начина, по който комуникира с опоненти, но и в начина, по който представя собствените си идеи и виждания. Дори се променя начинът, по който той изглежда и се представя пред хората, с които се среща по време на кампанията, оставяйки традиционните за него от годините на стачките и първите политически прояви в началото на деведесетте тениска и обикновени панталони, и заменяйки ги с костюм и вратовръзка.
В заключение, ако през осемдесетте години Луиз Инасио Лула да Силва и Партията на работниците имат ролята на движеща сила и лице на работническото недоволство по време на прехода от военна диктатура към демократично управление, като се открояват като една наистина качествена различна формация, създадена, структурирана и управлявана по невиждан до тогава в бразилската история начин, то през деведесетте години и партията, и личността преживяват своеобразен катарзис. От една страна те не искат да скъсат с основните си принципи и с това, което ги е издигнало в очите на най-бедните, но от друга, преминавайки през няколко сериозни изборни поражения и придобивайки все повече политически опит след всяко едно, осъзнават, че за да може тяхното движение да има успех и да успеят да приложат на практика социалните реформи, които толкова желаят и от които вярват, че Бразилия има нужда, то тогава трябва да са готови на компромиси. Оттук нататък зависи от Лула да Силва, човекът на чието име е кръстена тази нова политическа концепция „лулизъм“, да докаже, че истинската промяна в Бразилия е възможна и на дело.
Избрана литература:
Paraná, Denise. Lula: el hijo de Brazil. Buenos Aires: Editorial El Ateneo, 2003.
Skidmore, Thomas. Brazil: Five Centuries of Change. New York: Oxford University Press, 1999.
Meade, Teresa. A brief history of Brazil. New York: Facts on File, 2010.
Berfield, Susan A. A Revolutionary for the 1990s: Luiz Inácio Lula da Silva of Brazil. – In: World Policy Journal, Spring, 1994, Vol. 11, No. 1 (Spring, 1994), pp. 69-75.
Kozloff, Nikolas. Revolution! South America and the rise of the new left. Palgrave Macmillan, 2008.
Font, Mauricio. Transforming Brazil : a reform era in perspective. Lanham, Md. : Rowman & Littlefield Publishers, 2003.
Sader, Emir. Gentili, Pablo. Hallewell, Laurence. The Necessary, the Possible, and the Impossible: A Post-Presidential Interview with Luiz Inácio Lula da Silva. – In: Latin American Perspectives, March 2016, Vol. 43, No. 2, Deconstructing the post-neoliberal state: Intimate perspectives on contemporary Brazil (March 2016), pp. 220-237.
