Боливарска република Венецуела безспорно е една от страните в Латинска Америка, радваща се на най-голямо внимание от страна на световното обществено мнение, особено след началото на политическата криза в страната от началото на 2019 г. Дори днес, въпросът за политическото ръководство на републиката остава спорен, тъй като действително управляващият президент Николас Мадуро е частично признат, докато около 60 страни (включително повечето съседи на Венецуела) признават неговия опонент – Хуан Гуайдо.
Въпреки политическата подкрепа за последния от страна на САЩ, ЕС и повечето латиноамерикански страни, стремежите му да поеме реалната власт засега са неуспешни. Своеобразен апогей на опитите на Гуайдо да се наложи в самата Венецуела бе провалилият се военен бунт от април 2019 г. Няколко десетки противници на Мадуро в армията взеха участие в метежа, включително началникът на националното разузнаване, но въпреки това правителството на последния устоя на атаката. Ясно пролича, че въпреки наличието на опозиционери, армията все още остава бастион на управляващите чависти, като дори Гуайдо посочи липсата на достатъчно влияние сред униформените като основна причина за своя неуспех.
Това не е изненадващо, тъй като опората върху въоръжените сили е силно обвързана със самия генезис на чависткото управление. Неговият основоположник – Уго Чавес, професионален военен с чин подполковник, стига да върха на политическата власт до голяма степен благодарение на армейската си принадлежност. През 1992 г. той взима участие във военен преврат срещу президента Карлос Перес. Начинанието се проваля, но на Чавес е дадена възможност да се обърне към нацията в телевизионно излъчване, което неимоверно увеличава неговата разпознаваемост и несъмнено допринася за възхода на по-нататъшната му политическа кариера.
Чавес идва на власт, печелейки президентските избори през 1998 г.. и остава доминираща политическа фигура в страната до смъртта си през 2013 г. Този период става свидетел на амбициозни политически, икономически и обществени реформи, назовани от самия него „Боливарска революция“. На практика се формира специфично идеологическо течение, често наричано „чавизъм“ (исп. chavismo), което включва в себе си идейни направления като ляв популизъм, антиимпериализъм, патриотичен социализъм и боливаризъм (реинтерпретация в съвременната епоха на визията на Симон Боливар за политически и икономически обединена и независима Латинска Америка).
Оценките на управлението и идеите на Чавес далеч не са еднозначни, тъй като те изострят конфликта в самото венецуелско общество по политически и социални линии. Текущата президентска криза е само симптом на това разделение. Въпреки спадащата подкрепа за чавизма, особено след смъртта на самия Чавес и изострящите се икономически проблеми в страната, армията безспорно остава един от стожерите на неговото политическо наследство и до ден-днешен. За това свидетелства и фактът, че когато през 2002 г. срещу Чавес бе извършен държавен преврат, именно лоялни на чавизма военни части натежаха в негова полза и заговорът бе осуетен.
Външни наблюдатели нерядко акцентират силната обвързаност на военните с чавистката власт. В анализите на специалистите често може да се срещне концепцията за симбиоза между политическото ръководство и униформените, базирано на контрола и експлоатацията на ключовия за страната петролен сектор. За да се разбере този феномен обаче не е достатъчен единствено анализ на сегашната ситуация, нужно е и проследяване на дълбоките корени на военното управление във Венецуела. На практика почти цялата история на страната, започвайки от колониалния ѝ период, става свидетел на низ от силни харизматични лидери, съчетаващи в себе си военната и политическа власт, борещи се помежду си за контрол на икономическата кръвоносна система на страната, основана на износа.
Феноменът „каудильо“
Понятието „каудильо“ (исп. caudillo) е производно от латинската дума за „глава“, но е на практика непреводимо отвъд испанския език. Близко до смисъла на „военен главатар“, с него най-често се обозначават харизматични исторически личности, съчетаващи политическа, военна и идеологическа власт. В по-ново време названието се използва в негативен смисъл, по адрес на един или друг военен диктатор. За това допринася и фактът, че „каудильо“ е официалният титул на испанския диктатор Франциско Франко в периода на неговото управление. Така думата, особено в европейското съзнание, става аналог на „дуче“ и „фюрер“.
Това обаче далеч не е така в исторически план. Някои историци посочват влиятелните военни лидери Ернан Кортес и Франсиско Писаро за ранни прототипи на каудильо. Но докато испанската корона успява да пресече възможността за поява на лична военна диктатура в метрополията, особеностите на историческото развитие на нейните южноамерикански колонии правят така, че каудильо да е ключов феномен в политическото развитие на въпросните колонии по време и след борбата за тяхната независимост. И макар да можем да констатираме наличието на военно управление в почти всяка една латиноамериканска страна в даден период, то във Венецуела феноменът на „военния главатар“ се разгръща в най-голяма степен и за най-дълъг период от време.
Колонизация и революция
Както и останалите днес-съществуващи държави от региона, историята на Венецуела може да се проследи от момента на колонизация на територията от страна на испанците. Христофор Колумб, от кораба си акостирал край Тринидад, става първият европеец зърнал земята през юли 1498 г. Година по-късно, флорентинецът Америго Веспучи, виждайки надводните колиби на местните в езерото Маракайбо, ще „кръсти“ земята Венецуела – „малката Венеция“. Дълго време след него обаче това, което е днес Венецуела, се състои от различни провинции, управлявани от съседни, по-приоритетни за испанската корона територии. Чак през 1777 г. със създаването на Генерал-капитанство Венецуела, ще бъдат зададени предпоставките за териториално-политическо единство.
Както и при останалите европейски колонии, и тук, съвсем естествено, не може да се пренебрегне ролята на военното начало за усвояване на територията. Във Венецуела обаче няма грандиозни завоевателни походи. Тук липсва стройна политическа структура на разнородното местно население и ситуацията е съвсем различна от териториите, доминирани от инките или ацтеките. Отсъства и основният стимул на европейските завоеватели – ценните метали. Далеч е епохата, в която ще се прояви стойността на исконното природно богатство на страната – петролът или „черното злато“. Така испанците се задоволяват с няколко робовладелски бастиона в западната част на територията, които да подсигурят човешки труд за златните и сребърни мини на други места в Карибския басейн. Съответно и навлизането във вътрешността на континента ще се извърши в дълъг период от време, а негов авангард са не толкова конкистадорите, колкото францисканските мисионери.
Военните политически ръководители обаче изведнъж ще се появят със страшна сила на сцената на историята. В епохата на националните революции Венецуела се превръща от периферия на испанските колониални владения в огнище на движението за независимост. Венецуелци и до днес се гордеят, че са дали на света един от основните предтечи на движението – Франсиско де Миранда, както и неговия доайен – Симон Боливар.
Роденият през 1750 г. в заможно креолско семейство де Миранда в много отношения прокарва пътя за по-късните латиноамерикански революционери. Прекарал по-голямата част от живота си в страни, враждебни на испанската корона, и станал свидетел на Френската и Американската революции, през 1806 г. той предприема нахлуване във Венецуела с разнородна военна сила, отплавала от Ню Йорк. Надеждите за присъединяване на местното население към каузата му обаче се оказват напразни и де Миранда е принуден да емигрира във Великобритания.
Скоро след това, разместването на геополитическите тектонични плочи в Европа ще доведе до независимостта на Венецуела. През 1810 г. Наполеон Бонапарт превзема Испания, детронира Фердинанд VII и поставя на испанския трон брат си – Жосеф Бонапарт. Градското събрание на Каракас (cabildo) – оформилия се като икономически и политически център на колонията, е доминирано от креолския елит, чието доверие към короната на този етап е силно изтъняло. Събранието отхвърля колониалния губернатор и се провъзгласява за хунта, управляваща от името на сваления Фердинанд VII. На 5 юли 1811 г. конгрес, свикан от хунтата, обявява независимостта на Венецуела. Междувременно, венецуелски представители, сред които е и Боливар, убеждават де Миранда да се завърне от изгнание и да оглави армията, а съответно и страната.
На 21 декември 1811 г. е провъзгласена Първата венецуелска република, но тя остава непълноценно начинание. Градските съвети на важни градове като Коро, Маракайбо и Гаяна остават лоялни на Жосеф Бонапарт. В следващите години борбата за независимост във Венецуела ще има характера и на социален конфликт. По-нисшето, етнически смесено население или т.нар. pardos, в много от случаите се отнася с подозрение към силите на революцията, които те считат за изразяващи интересите единствено на белия креолски елит. Това, както и съкрушително земетресение през 1812, което опустошава предимно контролираните от де Миранда зони, води до неговия плен в ръцете на испанците, където той ще срещне кончината си през 1816 г. Боливар бяга в днешна Колумбия, откъдето продължава борбата за независимост.
През 1813 г. бележитият лидер на латиномериканската революция за пръв път се проявява като блестящ военачалник със своята светкавична кампания през Андите. Каракас е превзет и Боливар получава прозвището „Освободителя“, както и диктаторски пълномощия в така създадената Втора република. На този етап обаче той не е единственият каудильо на сцената. Хосе Томас Бовес, на думи испански лоялист, но на практика самостоятелен военен главатар, води успешна борба срещу силите на революцията, спечелвайки подкрепата на страховитите животновъди-конници llaneros. Към септември 1814 г. Боливар е принуден да напусне Каракас и по-късно емигрира в Ямайка. Краят на Втората република съвпада и с възстановяването на властта на Фердинанд VII в Испания.
В следващия ключов етап на революцията Боливар надделява именно установявайки себе си като интелектуален и военен авторитет над останалите на материка и продължили борбата главатари. От огромна полза за неговата кауза е присъединяването на каудильото метис – Хосе Антонио Паес, който успява да убеди венецуелските llaneros, че истинският враг на социалната справедливост са не креолите, а испанските сатрапи. Боливар използва и силови средства, за да установи своя авторитет – по негова заповед е заловен и екзекутиран друг бележит каудильо – Мануел Пиар, чийто войски, съставени от pardos и африканци, извършват социално-революционен терор. Така Боливар постепенно се превръща в главатар на главатарите.
През следващите години той успява да консолидира силите си в района на делтата на Ориноко и през 1819 г. конгрес в Агостура (дн. Сиудад Боливар) го провъзгласява за президент на Третата република. Оттам той провежда типичния за себе си светкавичен поход и разбива испанските сили край Богота, с което е освободена почти всичката територия на Нова Гранада (включваща днешните Венецуела, Колумбия, Еквадор, Панама и Коста Рика). През юни 1821 г. се води и решителната битка при Карабобо, след която окончателно е освободен и Каракас. През август с.г. в Кукута, на границата между Венецуела и Колумбия, бива формирана Велика Колумбия със столица Богота и президент Боливар. Така той все повече се доближава до своята мечта да види Латинска Америка независима и единна.
Следващите години са белязани от опитите на Освободителя допълнително да придвижи напред своя грандиозен проект. Той води походи в днешни Еквадор, Боливия и Перу. В един от най-ироничните обрати в историята обаче, каузата му е подкопана от родната му страна – Венецуела. На този етап, в течение на близо век, напълно се е формирал венецуелски национализъм, почиващ на териториално-административното единство на бившето генерал-капитанство и стъпващ върху центрираната в Каракас икономическа структура. Негов изразител става генерал Паес, който през 1829 г. ръководи отцепването на страната от Велика Колумбия. Боливар умира година по-късно, огорчен от рухването на мечтата си, на път към изгнание в Европа.
Векът на военните главатари
Така Венецуела се ражда в условията на борба за надмощие на отделни коалиции от военни главатари. Тази динамика ще бележи и последвалия век на самостоятелно съществуване.
Към средата на 19 в. към традиционния износен продукт на Венецуела – какаото, се добавя и кафето. В този период тези стоки се продават на добра цена в страните от Северния Атлантик, с които, като вече независима страна, Венецуела е свободна да търгува. Това обуславя и динамиката на политическо развитие – последвалото столетие е период на борба на отделни социални и регионални групи за контрол на съсредоточената в Каракас администрация, обслужваща апетитната външна търговия.
Векът на военните главатари започва с шестнадесет относително мирни години под ръководството на генерал Паес, който печели симпатиите на широки слоеве от населението в качеството си на национален герой и два пъти бива избиран за президент под конституцията от 1830 г. Високите износни цени на кафето, както и политическия нюх на генерала предотвратяват политически сътресения. Периодът изиграва важна роля за консолидация на страната в първите години на реална независимост.
Скоро обаче елитът се разделя на две фракции – либерали и консерватори. Самият Паес принадлежи към консерваторите, но през 1846 г. той изненадващо избира за свой наследник генерал Хосе Тадео Монагас от либералите. Освен, че политическата власт остава обвързана с пагона, това скоро се оказва неудачна политическа маневра, тъй като две години по-късно Монагас изтласква консерваторите от правителството си и изпраща Паес в изгнание. Така започва около десетилетие на диктаторски режим, в който първият управлява заедно с брат си – Хосе Грегорио. Братята Монагас отменят робството през 1854 г., но това остава едно от малкото постижения на управлението им. През 1857 г, те се опитват да наложат конституция, която на практика да узакони династията им, но това предизвиква бунт и сред двете фракции на елита.
Изгонването на братята Монагас обаче не довежда до стабилен политически режим. Вакуумът във властта става причина за избухването на хроничен многовекторен граждански конфликт, продължил десетилетия. В годините между 1858 г. и 1863 г. се води т.нар. Федерална война, назована на основната политическа цел на либералите – установяването на федералистка държавна структура. Именно те надделяват в конфликта и начело на Венецуела отново застава военен – генерал Хуан Фалкон. През 1864 г. е приета нова конституция, по силата на която страната започва да се нарича Съединени венецуелски щати – име, което тя ще носи чак до 1953 г. Фалкон обаче се оказва неумел политик. Федерализма единствено послужва страната да бъде де факто разделена под властта на множество местни деспотични каудильо.
Централната власт е стабилизирана чак през 1870 г. от близкия до Фалкон генерал Антонио Гусман Бланко. Следва нов период на еднолична военна диктатура продължила осемнадесет години. Гусман, за разлика от предшественика си, показва нюх в контрола над местните тенденции и се обгражда с лоялни на него главатари от либералния стан. Дългоочакваният мирен период се оказва благотворен за страната. Доходоносният износ на кафе и достъпът до чуждестранни заеми позволява на Гусман както да поддържа лоялността на приближените си, така и да канализира немалко средства в мащабни инфраструктурни проекти. Множество емблематични сгради, като Националният Пантеон и Градският театър на Каракас, са от този период. Самият Гусман натрупва огромно лично богатство и редува периоди на директна власт с пребивавания в Париж, по време на които управлява чрез свои марионетки. През 1888 г. обаче недоволството срещу него прелива в масови безредици, в центъра на които стои студентството, и той решава да остане във френската столица завинаги.
Колелото на историята се завърта отново и след близо две десетилетия на относително спокойствие Венецуела навлиза в нов период на нестабилност. Военен режим, оглавен от генерал Хоакин Креспо, с променлив успех удържа властта след 1892 г. до убийството му през 1898 г. Така на историческата сцена се появява нова регионална военна клика, която ще доминира политическото развитие на страната в следващите десетилетия. През 1899 г. столицата е превзета от частната армия на генерал Сиприано Кастро от андийската провинция Та̀чира. Следва неговият деветгодишен диктаторски режим, по време на който той си спечелва съмнителната слава на един от най-безскрупулните диктатори в историята на страната. Управлението му е белязано и от няколкото чуждестранни интервенции от страна на САЩ, Великобритания, Германия, Италия и Холандия, вследствие на отказа му да изплаща чуждестранни заеми.
През 1908 г. докато пътува за лечение в Европа, Кастро е свален от свой приближен – генерал Хуан Висенте Гомес. Последният ще продължи да управлява чак до 1935 г. и ще остане в историята като каудильо пар екселанс. Гомес ръководи страната с железен юмрук, опирайки се на тайната полиция и армията, с което си спечелва прозвището „тиранинът на Андите“. Въоръжените сили в частност се радват на високо заплащане и получават съвременна екипировка. Непропорционално голяма част от редиците ѝ е заета от земляците на Гомес – тачеринците. Гомес стига до там, да се опита идеологически да обоснове властта си чрез идеята за „демократичен цезаризъм“, гласяща, че автократизмът е единствената възможна форма на управление предвид характера и нагласите на венецуелския народ.
Режимът на Гомес постига и някои успехи в обществената сфера. За това допринасят бумът на износ на кафе, както и започналата през 1918 г. експлоатация на петролните богатства на страната. Увеличените приходи позволяват изплащането на външния дълг и канализирането на средства в държавни проекти. Появява се и тънка прослойка от средна класа, основно обвързана с петролния сектор. Завишените икономически възможности обаче не довеждат до преодоляването на социалното неравенство, а до неговото задълбочаване. При Гомес е налице висока инфлация и спад в земеделския сектор. Образованието и здравеопазването са неглижирани.
Едно от най-сериозните предизвикателства пред властта на Гомес идва през 1928 г., когато изкристализира мощно протестно движение, начело със студенти от Централния венецуелски университет в Каракас. Младежите са вдъхновени от Мексиканската и Руската революции. След ареста на двама студенти за антиправителствени речи вълна на солидарност принуждава Гомес да арестува още 200 млади активисти. Това отприщва масови безредици и протестиращите за кратко окупират президентския дворец, след като към тях се присъединяват и някои млади офицери от армията. Бунтът е потушен, но не и без човешки жертви. Повечето младежи биват арестувани и прекарват следващите години в затвора, но част от тях успяват да избягат в чужбина. Калени в борбата срещу режима на Гомес, те започват да се наричат „поколението от 28-ма“. Сред тях са някои от най-бележите политически фигури от дошлия по-късно демократичен период на страната – Ромуло Бетанкур, Ховито Виялба, Рафаел Калдера и Раул Леони.
В крайна сметка Гомес не бива отстранен от политическите си противници. Той оцелява и след два опита на негови противници-каудильо да дебаркират във Венецуела и да вдигнат бунт. „Тиранинът на Андите“ доживява до седемдесет и девет годишна възраст и умира от естествена смърт през 1935 г. Някои историци определят края на режима му като действителното начално на модерната епоха на Венецуела, както и като начало на прехода към демокрация на страната. Въпреки надеждите обаче, още няколко десетилетия ще са необходими за трайното налагане на цивилно и демократично управление.
Трудният път към демокрацията
Смъртта на Гомес провокира масови безредици в Каракас и Маракайбо, вследствие на които е избито и семейството на покойния диктатор. На пръв поглед това не довежда до качествена промяна в политическия режим, тъй като друг тачерински генерал – Елеазар Лопес Контрерас, довършва мандата на Гомес, а след това на свой ред получава от Конгреса петгодишен мандат. На този етап обаче промяната не може да бъде спряна и Лопес е принуден да направи отстъпки в посока на по-демократично управление. Репресивният апарат е съкратен, на политическите изгнаници е позволено да се завърнат в Венецуела. Бъдещият президент на страната Ромуло Бетанкур оглавява Венецуелската организация (Orve), а друг герой от 28-ма – Ховито Виялба – Венецуелската студентска федерация (FEV). Създадената като нелегална през 1931 г. Венецуелска комунистическа партия (PCV) остава извън закона и по силата на новата конституция от 1936 г. Това ще се промени чак през 1941 г. За сметка на това не е попречено на формирането на първите профсъюзи в страната.
Мощна генерална стачка през юни 1936 г. обаче кара режимът да сложи спирачки на процеса на либерализация. Лопес отказва узаконяването на Национална демократическа партия (PDN), включваща Orve и други опозиционни организации. През декември 1936 г. стачка на работниците в нефтодобивния отрасъл е смазана, а през 1937 г. са поставени отвъд закона току-що създадените профсъюзи. Политическата опозиция отново е принудена да мине в нелегалност.
Качествена промяна в политическата обстановка идва през 1941 г., когато Конгресът избира друг тачерински генерал – Исаяс Медина Ангарита, да поеме президентския пост. Медина продължава реформите, започнати от Лопес, и политическите движения са отново легализирани. На сцената се появява мощна опозиционна сила в лицето на реорганизираната PDN, под името Демократическо действие (AD). Адекосите, както се наричат нейните членове, скоро биват избрани в местните парламенти, а след изборите от януари 1943 г. и в долната камара на Конгреса. Медина обаче демонстрира политически нюх и създава собствена партия – Венецуелска демократическа партия (PDV). В резултат на активна кампания по места тя печели изборите през 1944 г., което затвърждава властта на действащия президент.
Управлението на Медина се запомня и с неговата активна дипломация. В периода на Втората световна война Венецуела почти до края запазва благосклонен към Антихитлеристката коалиция неутралитет. Президентът се среща с Франклин Делано Рузвелт във Вашингтон и установява дипломатически отношения със Съветския съюз. През 1945 г. Медина дори посочва за свой наследник на поста Диогенес Ескаланте – посланикът на страната в САЩ, който на всичкото отгоре не е цивилен. Политическото напрежение обаче се нагнетява. Мобилизира се консервативната част от елита, която предпочита връщането на бившия президент – генерал Лопес.
Вместо това обаче, на 18 октомври 1945 г. Медина е свален с преврат от демократичната опозиция на адекосите, която действа заедно с Патриотичния военен съюз. Последният представлява тайно обединение на млади офицери, които решават да се разбунтуват срещу непотизма в армията и най-вече доминацията на загнездилите се тачеринци. Това дава началото на т.нар. Тригодие на адекосите – първият лъч на демократично управление в страната. Президент става Ромуло Бетанкур.
Първите усилия на новата власт са насочени към осъществяването на широки демократични реформи. Въведен е нов изборен закон, по който за пръв път в историята на Венецуела, всички мъже над 18 годишна възраст, както и жените, имат право на глас. Всички партии са легализирани, представителството в Конгреса става пропорционално на изборния процент. Въпреки наличието на множеството новопоявили се играчи на политическата сцена, AD категорично печели изборите за Учредително събрание, Конгрес и президент.
Главозамаяни от успехите обаче адекосите предприемат твърде амбициозни и всеобхватни реформи. Внедряването на социално законодателство скоро антагонизира собствениците, а решението за вдигане на концесионната такса на петрола – чуждестранните инвеститори. Засилването на светското образование пък удря по интересите на Католическата църква, която е представена от политическото си крило – Християн-демократическата партия (COPEI). Избраният за президент през 1947 г. бележит писател Ромуло Гайегос се оказва неумел политик. Едновременно са атакувани интересите както на едрите собственици на земя, чрез поземлена реформа, така и на армията, чрез нейното съкращаване. Въпрос на време е Патриотичният военен съюз да се обърне срещу демократическите си съюзници и военните отново взимат властта с преврат на 24 ноември 1948 г., след като ултиматумът им COPEI да бъде включена във властта е отхвърлен.
Начело на страната застава хунта от трима полковници. Неин предводител е Карлос Делгадо Чалбо, който няколко години по-рано, през 1945 г. участва в свалянето на Медина. Скоро биват анулирани почти всички демократични реформи – върната е конституцията от 1936 г., а AD е поставена извън закона. Делгадо обаче се оказва твърде умерен за вкуса на другите двама полковници от кликата – тачеринците Маркос Перес Хименес и Луис Фелипе Паес. През 1950 г. Делгадо е отвлечен и убит от политически опонент при и до ден-днешен неизяснени обстоятелства.
На президентските избори през 1952 г. забранената AD се активизира под повърхността и дава своята подкрепа за Републиканския демократически съюз (UND) на Ховито Виялба. Новият силен на деня – полковник Маркос Перес, от своя страна създава проправителствена партия – Независимия електорален фронт, с надеждата, че формацията ще легитимира властта му. След като става ясно обаче, че UND е на път да спечели изборите, Перес прекратява броенето и се самопровъзгласява за президент. Скоро след това лидерите на останалите политически партии, както и партньорите на Перес в хунатата, са изтласкани в чужбина.
Диктаторският режим на Перес продължава пет години и през това време са върнати най-лошите традиции от епохата на Гомес. Задейства се страховитата тайна полиция, множество опозиционери са изпратени в концентрационни лагери. Обграден от тачеринци, Перес смазва профсъюзите и закрива Централния университет, когато студентите опитват да се надигнат. Възродена е идеята за „демократичен цезаризъм“ под името „Нов национален идеал“. Перес показва благосклонност единствено спрямо интересите на чуждестранните петролни компании. С това, както и с последователния си антикомунизъм, той си спечелва благословията на САЩ – през 1954 г. Айзенхауер го награждава с ордена „Легион за заслуги“.
Опозиционните сили обаче се активизират под повърхността. Демократичната опозиция се обединява в т.нар. Патриотична хунта. Във въоръжените сили също започват да избуяват бунтовни настроения, най-вече във флота, но и сред недоволните от тачеринската клика армейски офицери. На 1 януари 1958 г. самолети на военновъздушните сили удрят по столицата, но военен преврат така и не бива осъществен. Патриотичната хунта обаче се обнадеждава и провежда огромен митинг в Каракас на 10 януари, а около две седмици по-късно генерална стачка парализира страната. На 23 януари Перес заграбва всичкото богатство, до което успява да се докопа и напуска страната – първо в Маями, а впоследствие под крилото на Франко в Испания.
Властта е поета от нова военна хунта, но напорът на цивилната опозиция се оказва неудържим. Лидерите на политическите партии настояват за продължаване на демократичните реформи и се преборват за свикването на избори през декември 1958 г. Най-влиятелните сред тях – предводителите на Демократично действие, Християн-демократическата партия и Републиканския демократически съюз, сключват историческото споразумение Пунто фихо, ангажирайки се с подкрепа за демократическите реформи, независимо от изхода на предстоящите избори. Те са спечелени от Ромуло Бетанкур и Венецуела най-сетне навлиза в своя демократичен период на развитие, в който, поне за няколко десетилетия, ръководителите ще са без пагон, а властта ще преминава от едни ръце в други безкръвно.
Венецуела през 21 в. – назад към миналото?
В светлината на настоящия исторически очерк става ясно, че управлението базирано на военните, което пък от своя страна е пряко обвързано с разпределението на благата на експортно ориентираната икономика, има дълбоки исторически корени във Венецуела. Доколко управлението на чавистите се вписва в тези традиции е дискусионен въпрос, тъй като управленията на Чавес и Мадуро не са изцяло военни – в тях голяма роля играе електоралната политика и способността за мобилизация на широки слоеве от населението. И все пак приемствеността не бива да се подценява.
В този смисъл, чавизмът представлява любопитен феномен, при който имаме сходство в структурен план с предходни военни управления, но разлики в съдържателен план. Повечето военни режими във Венецуела действат в услуга на личните амбиции на лидера, благосклонни са към чуждестранните петролни компании и, като правило, не се ангажират с геополитическа конфронтация спрямо водещия фактор в региона – САЩ. В плана на класическия политически въпрос – управление от кого и за кого, те облагодетелстват преобладавщо белия икономически елит, докато социалните реформи и модернизация са вторични и носят утилитарен характер.
Чавизмът, на свой ред, влезе в остра геополитическа конфронтация с хегемона на западното полукълбо, което постави Венецуела под ударите на задушаващи икономически санкции. Подобно развитие на събитията потенциално е способно да подкопае интересите на военните, ако приемем, че тяхна единствена цел е модернизация и разширяване на влиянието. Те биха се радвали на такова и в един проамерикански режим. Но именно тук се проявява идеологическият елемент. Чавизмът цели дълбоки социални трансформации, които да изменят икономическата структура и облагодетелстват пренебрегваното през вековете цветнокожо население. Направени са сериозни опити петролната индустрия на страната да захрани социалните реформи, а именно – да повдигне жизнения и образователен стандарт на ниските слоеве.
Понастоящем венецуелската икономика силно страда от санкционния режим и това поставя под въпрос дори и тези декларирани цели. Наред с това, политическата борба в рамките на венецуелското общество продължава да е изострена. Въпреки десетилетията на чавистко управление, в страната все още е налице влиятелен икономически елит, който се отнася враждебно към феномена на чавизма. Изостря се и геополитическото противопоставяне в глобален план. Предстои да видим, дали през 21 в. Венецуела все повече ще се доближава до милитаризма под червен флаг или провашингтонските сили ще надделеят. Като следва да имаме едно наум, че последното не означава непременно преход към повече демокрация, предвид историческите традиции и текущите световни тенденции.
