Десетте години управление на Карлос Менем се характеризират с толкова дълбоки социални и икономически промени, че бележат едно „преди“ и едно „след“ в аржентинската история. Промените, осъществени от президент от Хустисиалистката партия, отговарят на реалностите в страната и в международен план. На практика обаче реформите чисто времево са концентрирани в първия му мандат и целят оставане във властта за по-дълъг период.
По време на диктатурата (1976-1983 г.) се определя нов икономически курс (либерализация и драстично намаляване на ролята на държавата в икономиката), но обстоятелства от политически характер не позволяват той да се реализира. Тежката криза във финала на манданта на Раул Алфонсин (1983-1989г.) създава благоприятни условия да се тръгне по изцяло нов път за Аржентина, който обаче не е новост за Латинска Америка. Неолиберализъмът се превъща в мода за континента, възприеман за успешна рецепта за справяне с икономическата криза, която властва в региона от дълго време. Управлението на президента Менем представлява цялостно и конктретно прилагане на политиката на ограничаване на ролята на държавата в икономиката. Това е пълно преобръщане на доктрината на перонизма по тези въпроси.
Изборната победа на Менем през 1989 г. дава надежда за нещо ново след катастрофата през първите месеци на годината. По време на кампанията той е обещал „салариасо“, т.е. подобряване на заплащането и „производствена революция“ и е следвал класическия перонистки популистки дискурс с фразата: „следвайте ме“.
Менем поема президентския пост по-рано от предвиденото (на 9 юли 1989 г.), в напрегната обстановка, предизвикана от хиперинфлация. Цените се покачват с 197%, заплатите между 110 и 160% и тарифите за газ, електричество и телефони – 700%. Тази конюнктура крие огромни рискове, но и някои възможности. От една страна е ясно, че трябва да се действа и да се действа правилно – никое правителство не може да издържи на повтарящи се периоди на хиперинфлация със съответните последствия. Извънредното положение оправдава съсредоточаването на власт и вземането на нестандартни решения.
Според доминиращата диагноза аржентинската икономика е слабо ефективна заради високата защита, която получава местният пазар и субсидиите, които под различна форма държавата дава на отделни икономически играчи. Към производствената неефективност, която прави по-трудно вписването в глобалната икономика, се добавя хроничният дефицит на бюджета, както и постоянната инфлация.
Менем вижда кризата като възможност за промяна и въпреки че носи идеологическия багаж на перонизма, той е верен на най-същественото в него: прагматизма. Той изяснява своите виждания чрез израза „обща политика на пазара“, състояща се в край на държавния интервенционализъм, приватизация, фискално урегулиране, търговска либерализация.
Менем веднага прокарва през Конгреса два важни закона: Закон за икономическата спешност, който отменя всички субсидии, привилегии и ауторизира изгонването на държавни служители. Суспендира за 180 дни субсидиите и режимите за социално подпомагане и спира увеличение на разходите в законодателната и съдебната власт и на публичната администрация. Законът за държавната реформа предвижда приватизацията на огромен брой държавни предприятия и делегира на президента правото да избере начина за реализация. Създаден е нов статут на Централната банка; преструктурира се публичният дълг. Спешността и дълбочината на реформите е необходима, за да се спре инфлацията и да се стабилизира държавата.
През лятото на 1990 г. тръгва нова вълна на хиперинфлация, на която правителството отговаря с драстични мерки: редуцират се разходите, елиминират се субсидии за публичния сектор, започва приватизация и се облекчава режимът за чуждите инвестиции; замаразяват се заплатите и се освобождават цените. Също така акцент на новия правителствен курс е мащабното повишаване на събираемостта на данъците.
Новият министър на икономика Д. Кавальо пуска в ход план за конвертируемост. Новата нормативна база замества аустрала с нова валута – песо, чиято стойност е равна на долара. Този паритет може да бъде променян само с нов закон. Всяка монетарна емисия трябва да се прави единствено с обезпечение на авоари от Централната банка. С тези мерки се елиминират всички предпоставки за инфлация. Следва обаче нова порция външни заеми. През август инфлацията достига 1,3%. Ускорява се процесът на приватизация. Премахнати са десет държавни структури; планът за доброволно оттегляне засяга 60 000 души. Въведена е обща редукция на митата – падат с една трета спрямо предишните нива. Има бързи и положителни резултати. Връщат се капитали от чужбина, наблюдава се бързо активиране на икономиката, подобрява се събираемостта на данъците. Между 1991 и 1994 г. в страната влиза огромно количество долари, така държавата се справя с дефицита; обществото увеличава своята консумация. Това генерира оптимизъм и ентуасиазъм. Респективно и доверието към президента се увеличава и могат да му бъдат простени и корупционните скандали на хора, свързани с него и облагодетелствали се от приватизацията.
Следват „златни“ години: БВП нараства, разширява се потреблението, инфлацията пада драстично, подобрява се събираемостта. Тази ситуация крие за известно време най-тежките проблеми. Безработицата, която през 1993 г. надминава историческата линия от 10%, е сериозна, тъй като се развива в контекста на икономическа експанзия и глобален растеж. Всяка приватизация е последвана от уволнения, но този проблем става особено остър след 1995 г. Силно ударени са хората със замразени доходи – държавни служители и пенсионери. Намаляват възможностите за съпротива на синдикатите.
Менем наследява от Алфонсин и проблема с военните и сътресенията и бунтовете, които те периодично предизвикват през 80-те години. В този случай той води по-интелигентна политика с положителни резултати в средносрочен план. Менем не поверява министерството на военен, но изборът на Итало Лудер за министър е безпогрешен знак. Той помилва 277 военни и цивилни, свързани с репресиите, както и някои от „боядисаните лица“ и Монтонерос. Освен това обещава да направи същото и с осъдените командващи, макар че предпочита да отложи решението се, може би за да го запази като коз при евентуални преговори. Междувременно умело подстрекава междуособиците в армията, появили се след метежа на „боядисаните лица“. Войската е разделена между националисти – средни и нисши чинове и много подофицери, и, от друга страна, висшето командване. По време на кампанията Менем лавира между тях, но след това категорично взема страната на военната върхушка.
Последствията от тази политика стават очевидни през 1990 г., когато има нов метеж на „боядисаните лица“. Мохамед Сейнелдин го ръководи от затвора. За разлика от станалото по времето на Алфонсин, сега командващите дават заповед за жестоки и ефикасни репресии. Равносметката е 13 убити и стотици ранени. След няколко дена Менем, въпреки масовите протестни акции, помилва заемащите ръководни длъжности по време на диктатурата, начело с Видела и Масера, както и командира на Монтонерос Фирменич. Това премахва и пречките за разбирателство в армията между отделните родове войски, от една страна, и нисшите и висшите чинове от друга.
Президентът назначава Мартин Балса за главнокомандващ. Генералът не само не свързан с репресиите, но е известен с критиката си към тях. Под негово ръководство въоръжените сили губят голяма част от политическото си влияние. Признак за новите времена е отмяната на задължителната военна служба. Бюджетът на армията е съкратен драстично. Слага се край на дълъг исторически период, белязан от неотменното присъствие на военните на политическата сцена. Менем успешно се справя с проблема с военните. Най-важното се оказва „реформирането на мисленето на военните, които вече смятат, че е редно и че техен професионален дълг да се занимават с чисто професионалните си задачи, а не с политически и управленски въпроси.
Въпреки твърдостта на реформите правителството се сблъсква с малко организирана съпротива. Законодателната власт и провинциалните управления се намират в ръцете на хора от „неговата“ партия. ГРС не може да се възстанови от дискредитирането през 1989 г. Тези обстоятелства създават комфортни условия за управление, още повече че е реформирана и съдебната систама, което гарантира недосегаемост на управляващите.
След законодателните избори от 1991 г. Менем започва да говори за конституционна реформа, т.е за възможността да бъде преизбран. Подобряването на икономическата ситуация и решаването на проблема с военните му дава увереност, че може да получи това, което иска въпреки очакваната съпротива от собствената му партия, икономическата върхушка и законодателната власт. Президентът намиращ могъщ съюзник в лицето на своя предшественик. Необходимостта от промяна на основния закон е очевидна и въз основа на това съгласието (или сделката) се оказва лесно постижимо.
На тайна среща, проведена на 4 ноември 1993 г., бившият и настоящият държавен глава изработват основите на конституционната реформа: директно избиране на президента и сенаторите, както и на управлението на столицата, създаване на поста министър председател, реформа на съдебната система. Малко по-късно този пакт е официализиран.
На 24 август 1994 г., след три месеца дебати, новата Конституция е тържествено оповестена. Реално тя не е нова, а реформирана, като са добавени и нови неща извън първоначалния план: премиерът има задължението да информира Конгреса веднъж месечно за текущите дела на държавата; нова, по-бърза процедура за утвърждаване на законите; разширяване на периодите на обичайните сесии на законодателната власт. Интересен казус представлява разпоредбата, че Конституцията се прилага, дори ако срещу нея се посяга със сила, т.е. ако е извършен преврат. Това трябва да покаже на военните, че са длъжни да се съобразяват с цивилното управление и да се движат по неговите правила. Разбира се, най-важна е опцията за преизбиране на президента. Менем успява да си осигури тази възможност, за да остане по-дълго на власт.
Той посяга на много въпроси и трайно провеждани политики, решава належащи казуси. Конституцията от 1853 г. вече е окончателно променена. Военните завинаги остават в казармите. Най-спорна се оказва икономическата реформа, защото само няколко години по-късно Аржентина ще преживее икономическа катастрофа, която ще изведе мильони хора по улиците.
