През октомври 1975 г., докато се намира в Япония Луиз Инасио Лула да Силва получава новината, че брат му е изчезнал и най-вероятно е задържан от федералната полиция, и го съветват да не се връща в Бразилия. Той обаче го прави и след като търси брат си и го намира, задържан от военната дикатура, това е моментът, който окончателно го убеждава да се обърне срещу режима.
Оттук нататък пътят на на Лула е ясен. Междувременно военните бавно и постепенно започват да отслабват своята хватка върху обществения и политически живот на страната. И все пак преходът в Бразилия все още не е започнал. В този контекст, политическата кариера на Лула да Силва започва като опълчване на режима и стачките в края на седемдесетте години, в чиято организация той взима дейно участие, са едно от последните събития, които убеждават военните, че трябва да забързат процеса на „отваряне“, който вече са започнали. След това Партията на работниците, в която отново Лула е водеща фигура, се превръща в израз на натрупаното недоволство през годините не само на работническата класа, но и на много други бразилци. Всъщност Лула и Партията на работниците са част от започналия преход и демократизация от самото начало, с щатските избори, които се провеждат през 1982 г., и по-късно с общите избори за президент и за Камара на депутатите. Целта на тази статия е да проследи колко обвързани са успехът на Партията на работниците като една от основните опозиционни сили по време на бразилския преход и личността на Лула да Силва, неговия произход, и това как бързо се превръща в говорител на най-бедните прослойки на бразилското общество.
Луиз Инасио да Силва е роден в североизточната част на страната на около 250 километра от столицата на щата Пернамбуко, Ресифи. Условията и липсата на перспектива в един от най-бедните региони на държавата карат множество семейства да се преместят към по-развития и индустриализиран юг. След като Лула, който е едно от осем деца, и майка му се преместват да живеят в Сао Пауло, той много скоро напуска училище и започва да работи, за да подпомага семейството си финансово. Така може да се каже, че на практика от 13-годишна възраст Лула е част от работническата класа на Бразилия. В крайна сметка, след като работи като уличен продавач, общ работник в склад и др., Лула започва работа във фабрика за производство на автомобилни части в Сао Бернардо, част от страната, където са концентирани заводите на повечето от чуждестранните производители. Именно по-големият брат на Лула е този, който го окуражава да се присъедини към синдикалното движение на работниците в металодобивната индустрия. През 1972 г. Луиз Инасио става член на борда на директорите на техния профсъюз в Сао Бернанрдо. След това през 1975 г. е избран и за президент на профсъюза. Въпреки бързото си издигане и харизмата, която притежава, самият Лула твърди, че най-вероятно би си останал редови профсъюзен лидер, но това което премахва страха му от това да бъде арестуван от военната диктатура и това, което го убеждава да действа против нея, е арестът на брат му по обвинения, че е комунистически „агент“. Така през 1978 г. Лула успешно организира масова стачка с искания за увеличаване на заплатите на работниците в неговата индустрия, като постепенно тя се превръща в най-мащабната такава проява в периода на режима на военните. Лула да Силва безспорно е най-активният сред лидерите на недоволството. За кратък период от време той осъществява серия от пътувания в чужбина, записва се на различни курсове и участва в дебати. В периода 1978-1980 г., след началото на стачките, Лула започва все по-често да прави публични изказвания и да изнася речи, като ораторското му майсторство се забелязва от медиите, които започват често да го цитират. Така Лула да Силва се превръща за мнозинството бразилци в лицето на работническото движение, в един момент в историята на страната, в който военните вече са обявили, че започват процес на „отваряне“ и на възстановяване на някои от гражданските свободи. През 1979 г. стачното движение продължава и Лула заедно с другите работнически лидери организира 113 стачки, в които вземат участие около 3 милиона работници от 15 бразилски щата. Правителството, виждайки увеличаващата се популярност на стачките и реалната опасност, която те представляват, започват да прилагат насилие при потушаването им. През 1980 г. Лула е един от хилядите арестувани активисти. Въпреки това точно в този момент като част от контролирПрез октомври 1975 г., докато се намира в Япония Луиз Инасио Лула да Силва получава новината, че брат му е изчезнал и най-вероятно е задържан от федералната полиция, и го съветват да не се връща в Бразилия. Той обаче го прави и след като търси брат си и го намира, задържан от военната дикатура, това е моментът, който окончателно го убеждава да се обърне срещу режима.
Оттук нататък пътят на на Лула е ясен. Междувременно военните бавно и постепенно започват да отслабват своята хватка върху обществения и политически живот на страната. И все пак преходът в Бразилия все още не е започнал. В този контекст, политическата кариера на Лула да Силва започва като опълчване на режима и стачките в края на седемдесетте години, в чиято организация той взима дейно участие, са едно от последните събития, които убеждават военните, че трябва да забързат процеса на „отваряне“, който вече са започнали. След това Партията на работниците, в която отново Лула е водеща фигура, се превръща в израз на натрупаното недоволство през годините не само на работническата класа, но и на много други бразилци. Всъщност Лула и Партията на работниците са част от започналия преход и демократизация от самото начало, с щатските избори, които се провеждат през 1982 г., и по-късно с общите избори за президент и за Камара на депутатите. Целта на тази статия е да проследи колко обвързани са успехът на Партията на работниците като една от основните опозиционни сили по време на бразилския преход и личността на Лула да Силва, неговия произход, и това как бързо се превръща в говорител на най-бедните прослойки на бразилското общество.
Луиз Инасио да Силва е роден в североизточната част на страната на около 250 километра от столицата на щата Пернамбуко, Ресифи. Условията и липсата на перспектива в един от най-бедните региони на държавата карат множество семейства да се преместят към по-развития и индустриализиран юг. След като Лула, който е едно от осем деца, и майка му се преместват да живеят в Сао Пауло, той много скоро напуска училище и започва да работи, за да подпомага семейството си финансово. Така може да се каже, че на практика от 13-годишна възраст Лула е част от работническата класа на Бразилия. В крайна сметка, след като работи като уличен продавач, общ работник в склад и др., Лула започва работа във фабрика за производство на автомобилни части в Сао Бернардо, част от страната, където са концентирани заводите на повечето от чуждестранните производители. Именно по-големият брат на Лула е този, който го окуражава да се присъедини към синдикалното движение на работниците в металодобивната индустрия. През 1972 г. Луиз Инасио става член на борда на директорите на техния профсъюз в Сао Бернанрдо. След това през 1975 г. е избран и за президент на профсъюза. Въпреки бързото си издигане и харизмата, която притежава, самият Лула твърди, че най-вероятно би си останал редови профсъюзен лидер, но това което премахва страха му от това да бъде арестуван от военната диктатура и това, което го убеждава да действа против нея, е арестът на брат му по обвинения, че е комунистически „агент“. Така през 1978 г. Лула успешно организира масова стачка с искания за увеличаване на заплатите на работниците в неговата индустрия, като постепенно тя се превръща в най-мащабната такава проява в периода на режима на военните. Лула да Силва безспорно е най-активният сред лидерите на недоволството. За кратък период от време той осъществява серия от пътувания в чужбина, записва се на различни курсове и участва в дебати. В периода 1978-1980 г., след началото на стачките, Лула започва все по-често да прави публични изказвания и да изнася речи, като ораторското му майсторство се забелязва от медиите, които започват често да го цитират. Така Лула да Силва се превръща за мнозинството бразилци в лицето на работническото движение, в един момент в историята на страната, в който военните вече са обявили, че започват процес на „отваряне“ и на възстановяване на някои от гражданските свободи. През 1979 г. стачното движение продължава и Лула заедно с другите работнически лидери организира 113 стачки, в които вземат участие около 3 милиона работници от 15 бразилски щата. Правителството, виждайки увеличаващата се популярност на стачките и реалната опасност, която те представляват, започват да прилагат насилие при потушаването им. През 1980 г. Лула е един от хилядите арестувани активисти. Въпреки това точно в този момент като част от контролираната политическа либерализация, която искат да приложат военните, е позволено формирането на нови политически партии. Обединението на профсъюзите, които участват в стачките от 1978-1980 г., наречено „Конференция на работническите класи“ (или „Конклат“, съкратено от португалски) започва да намира подкрепа и от по-традиционните, стари представители на бразилската левица, която е почти напълно унищожена в годините на диктатурата. Много от хората, които са част от нея, много от тях интелектуалци, журналисти, писатели, художници и профсъюзни активисти от преди военния преврат през 1964 г., тъкмо са започнали да се завръщат в Бразилия, благодарение на закон от 1979 г., засягащ амнистията на граждани осъдени по политически причини. Той е една от мерките, взети от правителството в опит да се успокои недоволството. Ключовият момент тук обаче е именно това желание от страна на управляващите да контролират процеса на промяна и реформиране на политическата система. Лула и някои от интелектуалците, представители на освободените политически затворници, започват да обсъждат необходимостта от създаването на партия, която да защитава ефективно интересите на работниците. Да Силва смята, че в това отношение възможностите на профсъюзите са ограничени, защото те гарантират работническите, но не и гражданските права на хората. Така през 1980 г. в Сао Пауло е създадена Партията на работниците. Още от самото начало няма съмнение, че Лула да Силва е лицето на партията, поради своята популярност, натрупана по време на стачките и затова и е избран за пръв неин президент. Въпреки това самият той твърдо вярва, че партията не бива да се превръща в еднолична формация, а напротив – да има структура, която да позволява истинско демократично управление и участие във вземането на решения и от редовите членове. Доказателство за това, че Лула не се превръща в единствена доминираща фигура в партията, въпреки неоспоримата му ключова роля при нейното създаване е фактът, че той два пъти губи избори за партиен президент и често става обект на вътрешна опозиция на негови решения и позиции по дадени въпроси. Именно специфичният начин, по който функционира Работническата партия я прави уникална сред всички дотогавашни политически проекти в Бразилия. Въпреки ясно изразените ѝ връзки с идеите на социализма (някои дори биха казали революционния социализъм) на учредяването на партията Лула да Силва заявява, че тя не се основава на някоя определена идеология или теория, а на двайсет и четири часова практика и че единствената ѝ цел е да бъде изражение на народните движения. Едно нещо е ясно – никой сред политическия елит на Бразилия през седемдесетте години, включително лидерите на официалната опозиция – Бразилско демократично движение, не очаква, че най-голямата им конкуренция ще дойде от работническото движение, което е може би най-силно подтиснатото по време на военния режим. Така или иначе Партията на работниците се явява феномен в бразилската политика. Никога преди нейното създаване не е имало формация, за която да изглежда, че наистина е тръгнала от най-ниските слоеве на обществото или „от улицата“. Лула вярва, че партията трябва да развие собствен, бразилски модел на социализма, в който има равномерно разпределение на приходите, ръчният труд е ценен и основните нужди на хората, що се отнася до осигуряване на жилище и образование, са покрити. До голяма степен Работническата партия е един вид реакция на по-голямата част от бразилската история, през която олигархични кръгове и щатски елити, представители на едрия капитал, контролират икономиката, а селскостопанските и индустриалните работници са напълно зависими от тях. В крайна сметка изглежда, че Лула да Силва и неговите политически партньори създават движение уникално не само за Бразилия, но и за цяла Латинска Америка. Започнато от най-добре организираните части на работническата класа, защитаващо както интересите на работниците във фабриките, така и на тези във големите хасиенди, но намиращо подкрепа и сред интелектуалци, университетски преподаватели, журналисти, творци, и дори представители на хуманитарни организации, свързани с Католическата църква.
В ранния период на своето съществуване Партията на работниците показва, че има ясна концепция за бъдещото развитие на Бразилия. В същото време и Луиз Инасио да Силва, и партията показват, че са готови да се адаптират и да правят компромиси. Може би не толкова в началото на бразилския преход през осемдесетте години на XX век, но със сигурност след това, когато тя се превръща в постоянно, сериозно присъствие първо като основната опозиция, а след това и като част от властта. Това не е видяно като предаване на принципи от привържениците на партията, тъй като Лула да Силва като лидер наистина показва, че може да води диалог с всякакви политически противници, основан на взаимно уважение и равнопоставеност, без да отстъпва от своите възгледи. Скоро след създаването си, при първите позволени щатски избори през 1982 г., ПР вече има листа с кандидати за постове и готовност да участва. Партията се проваля на тези първи избори, но само няколко години по-късно се представя много добре на няколко кметски избора, а през 1986 г. Лула да Силва, заедно с още 16 души от партията, е избран за депутат в Бразилския конгрес и то с рекорден брой гласове. Като конгресмен Лула продължава своето политическо развитие. От умелото му лавиране между различни парламентарни групи, за да се прокара социално законодателство, до докладите му, в които прави сериозен анализ на най-належащите проблеми на Бразилия, той и Партията на работниците вече започват да се възприемат „насериозно“. След като взимат дейно участие и при обсъждането, и при приемането на нова конституция на страната през 1988 г. (при което Лула и другите депутати от партията са единствените, които първоначално отказват да подпишат новата конституция, под предлог, че тя не обръща достатъчно голямо внимание на социалните проблеми), Работническата партия и Луиз Инасио да Силва са готови за първите свободни президентски избори в Бразилия от 1961 г. насам. След като преходното управление на Жозе Сарней се проваля напълно и икономиката е сериозно разклатена, основният опонент на Лула да Силва се появява в лицето на Фернандо Колор де Мело, губернатор на малкия щат Алагоаш, представител на известно богато семейство, който бързо си създава собствена партия и обещава да се бори срещу корупцията и да защитава идеите на хората, докато насочва прехода на Бразилия към свободна пазарна икономика. Бившите управляващи моментално разпознават Колор де Мело като много по-приемливия вариант за президент от направо революционния в техните очи Лула да Силва. Именно заради това те хвърлят всички усилия да подкрепят неговата кампания, като активно използват за целта и най-големите медии в страната като телевизия „Глобо“ например. Проучвания преди изборите показват, че Лула е по-популярния кандидат и затова първоначално кампанията на Колор де Мело е концентрирана върху това, че той ще бъде президент, както на средната класа, така и на най-бедните (на „голите“, както ги нарича той). След това медиите се опитват и на практика успяват да вкарат в обществото притеснението от това в какво може да се превърне едно управление на Лула да Силва, в което държавата е силно централизирана и има голям контрол върху икономиката, като правят паралели с разпадащите се точно в този момент социалистически модели в Източна Европа. В един момент Колор де Мело се отказва от приказките си за най-онеправданите и фокусира вниманието си изцяло върху това да спечели гласа на средната класа, като тогава започват и някои доста груби лични атаки насочени спрямо Лула да Силва. Въпреки това и въпреки че в крайна сметка губи изборите Лула печели 31 милиона гласа и той, и Партията на работниците, независмо от опитите за дискредитиране, показват нагледно, че в хода на прехода са се превърнали в незаобиколим фактор в бразилската политика.
Избрана литература:
Paraná, Denise. Lula: el hijo de Brazil. Buenos Aires: Editorial El Ateneo, 2003.
Skidmore, Thomas. Brazil: Five Centuries of Change. New York: Oxford University Press, 1999.
Meade, Teresa. A brief history of Brazil. New York: Facts on File, 2010.
Berfield, Susan A. A Revolutionary for the 1990s: Luiz Inácio Lula da Silva of Brazil. – In: World Policy Journal, Spring, 1994, Vol. 11, No. 1 (Spring, 1994), pp. 69-75.
